Всъщност, отварям тази тема най-вече по една причина - беше ми наредено да си пусна произведенийцето тук - така и ще направя. Не знам какво точно ще се случи с него след това, но... Все пак не отказвам и коментари.
В началото прологът е от трето лице, после се минава към първо. Да няма объркване.
Ето го и него.

Пролог


Битка, миризма на изгоряла плът и кръв. Тъкмо бяха пробили в тронната зала на Големия Зъл Тип за който така и не му бе прояснено нищо. Не че му трябваше. Щеше да умре така или иначе, независимо дали от неговата ръка или не. Този път като по чудо още беше с оръжията си, макар и вече в полу-формата, до която го докарваше сладката миризма на кръв. Вече се съмняваше дали по принцип за него тя не е типичната – чувстваше се по-удобно, по-спокоен. Нямаше угризения да убива, не се притесняваше да прави това, което иска. Което включваше да яде по време на битка. Враговете разбира се.
Както стана и сега – с момчетата засилиха тарана и блъснаха вратата. Не поддаде. Тогава той се засили, скочи и блъсна масивната порта с рамо, правейки салто през треските наоколо и кълбо на земята. Когато се изправи пред него стоеше вцепенен от шока един от тях. ”Човек. Обикновен човек” помисли си Гари и с един замах го заби в стената. Не беше чудно за триметров полу-вълк, който заради мраморните си кости тежеше над половин тон. Момчетата зад него започнаха да прескачат през дупката по двама, засилвайки се настървено към мелето. Гари обичаше да се бие в “глутница”, за него това беше естествено. За вълчата му част де, не за горгонската или малкото човешко в него…Което предполагаше, че има.
Все още помнеше как се появи на този свят… Но тогава видя кой седеше на трона. Или по-точно кой се бе изправил току-що – звяр от черни кости, чиито очни ями бяха запълнени с всепоглъщащ мрак. Самиято той излъчваше някакъв мрак около себе си, спускаше се надолу като тежка мъгла и оставяше следа зад демона.
-Пак ли ти?! – чу се и от двете страни.
Басовият задгробен смях изпълни залата, в която се чуваше дрънчене на метал и викове на болка и гняв.
-Е, този път няма да минеш със същия номер! – Гари се засили към демона, чиято паст беше зейнала. Този път залата се изпълни със зловещ шепот.
“Мамка му!” Отново усети всмукването. Отново беше безсилен да се противи. И отново пропадна един бог знае къде…





І

Поредното начало…



Нененене! Не и отново!
ПАК си бях загубил мечовете при преминаването. Само дето вместо от педесетина метра се появих на косъм от земята по корем и се забих. Определено беше по-лошо от педесетина метра. Все пак се приземяваш директно на носа си. А когато тежиш толкова много това… Ами “боли” е твърде слаба дума, независимо дали е подчертана, наблегнато на нея или каквото и да е.
Надигна се. Е да се приземиш пред страноприемница не е зле. Обаче да се приземиш по нос върху масата на светъл елф, с което я разбиваш и се строполяваш в краката му е. После те карат да плащаш масата! А в този случай го накараха и да плаща бирата на елфа, който в краен случай според пиянските му приказки, се казвал “Едлрсл” и се опитвал да намери мацката си. Не, той лично се изрази така, не е просто от моят начин на изразяване!
Абе пич си беше този, не от наперените светли елфи, както повечето които знам – все с едни такива засукани и учтиви обръщения, преливащи от чест и подобни глупости… Може и да се дължеше само на пиянството му, но възможността му да се изразява така го качваше на едно стъпало в очите ми.
-Ъх, извинявай пак за т’ва приземяване, не дойдох по собствено желание.
-Хъхъ, не’а про’леми ‘е! То и аз кат’ съм се мъкнал ми’у свтоете съм се натрисал де ли не! Един път попаднах в банята на една жена, горката! Престаяш ли си да т’са ст’варят двойка елфи в банята кат’ се къпеш?
-Ъх, мене ми са се… - но не ме остави да довърша, беше разприказвал се пияница все пак.
-А пък кат’ се появи и оня немъртвия напрао ми ‘зе ангелите! То аз си бях виновен, ама и той не се отказа толко’з време, пък кат’ се оказа че е вампир и…
Тук окончателно спрях да слушам, има нещо приспиващо във бърборенето на пияница.Особено след като току-що си навлязъл във военна крепост, във вътрешността на вражески настроен град.Сгромолясах се на бара и заспах…

-Ей , човече, добре ли си бе? – елфът се беше надвесил над мен и ми биеше шамарчета – събудих се в една стая с тебе, а и помня, че ми се стовари върху масата. Май здраво сме се натряскали вчера, а?
-Ъ?Ъъъ…Ъх, може, ама.. – процедих дрезгаво. Вярно се чувствах като махмурлия след този ден, но бях сигурен…май…че не съм пил. Или поне, че съм нямал намерение да пия… Нали? Очевидно ханджията ни беше захвърлил в стаята. Или в моя случай завлачил, ето защо ме болеше ченето – все пак бяхме на втория етаж… какви ли бяха парите тук? Надяваше се да не стане като миналият път… Поне тогава имаше късмет.
-Човече, седиш вече пет минути втренчен в ботуша ми!
-Ъх, да бе…Вярно.Чакай малко да се съвзема, нещо не съм добре…
-Че как да си добре, казах ти, че лампата няма да те издържи, кво те прихвана да спиш увиснал на нея?! – още един навик, обаче от горгонската страна. Все пак е трудно да се спи легнал, ако си с ципести крила, а аз имах от тях. Та беше навик да спа провесил се като прилеп от някъде.
-Абе сигурно наистина съм се натряскал здраво, тогава става лошо, пич.Случвало се е и преди, ама ме издържа. Познай какво стана като се събудих. Изправих се бавно, и погледнах в огледалото – трябваше да се приведа, за да обхване и главата ми – макар и в “човешка” форма - колкото и да бе спорно това с жълтите очи и ципестите сиви крила – бях висок към два метра и половина. Ярко оранжевата ми коса беше на нещо напомнящо раста и спираше към средата на гърба ми. Оказа се, че съм полу-гол, както бях и вчера, тогава хич не се бях усетил. Имах сравнително бледа, по-скоро към розова кожа, без никакъв тен. Прокарах пръсти през прическата си, за да освободя лицето си – остри черти, здрава и набиваща се на очи челюст и остра брадичка. Общо взето като човек каже мутра имаше предвид именно това на лицето ми. Стройно и слабо тяло, бях мускулест, все пак войн, че и върколак на всичко отгоре. Почесах главата си отново и погледнах тъпо огледалото.
-Ъх, май ми трябват дрехи, а?
-Да бе, ти от къде се стовари?
-Бойното поле…Пак.
-О, ама и ти ли бе? Войниче, а?
-Може да се каже… Просто изведнъж се оказвам полезен в армията, та не отказват да помагам.
-Да бе, ти какво си всъщност?
Как да обясниш, че си магически експеримент на магьосник, който за да се предпази от теб защото се е уплашил е успял единствено да пренесе само главата си на три метра в страни?
-Нещо… Абе… Нещо, не мога да ти кажа точно дори и аз…
-Да, и на мен ми приличаше на Нещо.Та как се казваш?
-Гари.
-Гари кой?
-Абе Гари бе човек, няма повече екстри името. Даже не ми е дадено от създателят ми!
-Създател?
-Не питай… Та ти как се казваше? Вчера опита да ми кажеш, ама нещо…
-Едрасил. Тъпо име, ама си живея с него, няма как.
-Еди викаш… Добре, минава за достатъчно кратко, че да мога да ти кажа да се наведеш преди да ти е отнесена главата.
“Еди” се засмя.
-Тебе като гледам и да ти кажа да се наведеш няма да помогне.
-Дае, та къде продават дрехи?


ІІ

Първоначално се чудех защо всички ме гледат така. После се усетих – като че бях в някой приказен свят – Имаше предимно елфи, кентаври, дриади (какво подяволите правеха такива същества в града, но...тяхна си работа), джуджета, нимфи, дори видя някакъв гремлин, пазарещ се с клиентите си зад някаква будка.
Предполагам, че освен това контрастирах на Еди до мен – той беше типичният герой – златиста кожа, сини очи, руса коса, не сравнително дълга - не стигаше раменете му - а и тази невероятна, блестящо-гениална усмивка. Бях сигурен, че заради нея се разтапят не малко... Женски същества, независимо какви точно. Този човек си пропиляваше шансовете като реши да не се дава на друга, освен жена си. Оказа се, че бил женен, но мацката му изчезнала, та сега се поспрял, за да я потърси в града. Та седял в страноприемницата, или както той я нарече – “хотел”-ът – от три дни. Решил да си почине от дългото скитосване с или без жена си, та възнамерявал да остане по-дълго тук.
Та така, отплеснах се... Защо ме гледали странно? Ами един изрод като мен, със ципести крила насред този приказен свят не може да не привлече погледите.
-Стигнахме – беше на една от големите улици, магазин със стъклени витрини, който се набиваше на очи. По витрините му бяха наблъскани какви ли не дрехи, от които той се съмняваше да му стане каквото и да било. Стигаше му една, единствена причина – няма как да ги носи заради крилата. Крилата, крилата, крилата! Проклетите неща на гърба му, които не ставаха дори за летене! Сякаш бяха там само за адски неудобна украса.
Дори вратата тук беше стъклена, както и всичко със изглед към улицата. Докато влизах се наведох по навик, за да мога да мина безпрепятствено. Знаех какво е да минеш ПРЕЗ врата, и не беше приятно.
Еди се блъсна в мен, защото прекрачвайки праха се вцепених.
-Ама то и ФЕИ ли имало бе?!
-Да, има ни, ама за неща като теб не съм и чувала – каза кисело феята. Беше с кафява коса, дребничка, вързана на опашка и обсипани със лунички бузи.
-Предполагам си личи какво …
Изведнъж усетих полъх и когато погледнах назад, видях, че през вратата безшумно е влязла фигура, чиито произход не се виждаше, защото беше със дълга роба, сложена качулка и широк шал. Най-безцеремонно прекрачи пред мен и застана пред феята.
Прокашлях се дискретно. А моето дискретно прокашляне беше като на седемдесет годишен закоравял пушач.
-Знам – изпод качулката се чу плътен и безчувствен женски глас.
-И това ти дава правото да ме пререждаш?
-Аз й го давам! – феята на бюрото пред нас беше пребледняла.
-Виж, мога да се справям с проблеми...
-Но аз не мога – отново се обади феята.
-И все пак...
-Тихо! – нямаше заповеднически тон – той се долавяше от самосебе си. Странното е, че реших да му се подчиня – Сега ще си свърша работата, а ти ще изчакаш.
-Не се надявай – сложих ръка на рамото й. Знаех, че щеше да я подразни и се надявах да я предизвикам. Но тя просто си седеше там. И си седеше... А после се освестих със феята над мен, плискаща ме с вода.
-Добре ли си? – изглеждаше притеснена.
-Май не, виждам двойно – последва пауза с неловки погледи от феята към двойничката й, която виждах. Странно, но беше на фокус, макар и раздвоена. А беше и с други дрехи... Тук нещо беше гнило.
-Човече, те са близначки – чух гласа на успокояващо единствения Еди. Примигах тъпо.
-Какво подяволите означава това?
Беше ред на Ед да ме погледне тъпо. Вече го разбирам, но тогавя бах едва тригодишен, от къде да знам какво означава “близначки”?!
-Абе, сестри, които... Изглеждат съвсем еднакви. Да речем.
-Та какво искате? – каза едната възвърнала си бодростта.

След половин час Еди бе успял да ни уреди със среща с момичетата в една кръчма. Не че аз или той го искахме, просто... Ами не можахме да се сдържим, на мен ми беше в кръвта. А и Еди си беше профисеоналист, просто си се правим на баровци натурално, което ни уреди със среща. Е, това е животът на ергена.
-Всъщност колко пари имаш останали?
-Нямам – оповести той с лъчезарна усмивка.
-И как смяташ да останем в града без пари?
-Ми ще работим, вече съм ни уредил.
-Моля?!
-Започваме от утре – ухили се весело.
-Ти не зацепваш ли, че аз нищо не мога.
-О, това го можеш.
-Да, какво ще работим всъщност?
-Какъв е най-големият позор за един войник?
-Ами... Да мие чинии?
-Хъ, че ти можеш ли да миеш чинии.
-Мне, дори не съм виждал някой да мие... Обаче често съм чувал като на някой му трябват пари, че е най-лесно да отидеш да миеш чинии някъде.
-И аз не съм виждал – ухили се още по-широко той. Дали не беше пушил нещо?
-Дали е сложно да се мият чинии? Досега не съм виждал никой, който да си признава , че го прави.Може да е някаква тайна секретна професия, да си имат техника на работа.
-Абе щом са толкова редки, сигурно печелят по много, досега не съм се запознавал с мияч на чинии. Иначе трябва да има уроци някъде, как иначе ще знаят как се мият чинии както трябва? Сигурно е много лесно да ги чупиш по време на процеса.
-А защо тогава ни набута да мием чинии?! – добре де, нещо бях изнервен покрай онази жена. Досега никога не бяха успявали да ме изкарат от свяст без да разбера... Като се замисля звучи тъпо. А и си е тъпо. Но не му пречи да е истина.
-Кой каза, че ще мием чинии? – пак се хилеше. Не му ли омръзна?
-Ти!
-Кога?
-Току-що?!
-Не, казах ти, че съм намерил работа. Не, че ще мием чинии.
-Знаеш ли, още от сега мразя, когато си прав. Та какъв е срамът за един войник?
-Да бъде ченге.